НАДЕЖДА РАДУЛОВА (1975) се занимава с писане, редактиране и литературен превод. Авторка е на шест поетически книги („Онемяло име”, „Алби”, „Памук, стъкло и електричество”, „Бандонеон”, „Когато заспят”, „Малкият свят, големият свят“), на книгата за деца „Чудна азбука”, както и на изследването „Литературни палимпсести: Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева”. Носителка е на наградите за поезия „Иван Николов” и „Николай Кънчев”, както и на наградата за литературен превод от английски език „Кръстан Дянков”.

Площад Гарибалди

Две деветдесетгодишни сгради
подпират лакти на пластмасовите маси, изнесени
пред кафенето долу. От прозорците
и капандурите се стича последният им грим –
влага с цвят на въглища. Мазилката
се рони като пудра, закупена от същия площад отдавна,
по случай първата им революция.
Тогава
едната носеше копринена пола и вишнево палто,
а другата – чудесните
костюми на мъжа си, английски платове, специално
внесени за главния акционер на бъдещата
железопътна линия. Не помня вече,
дали деляха общ любовник, общата
любовница на своите съпрузи, следвоенните купони
за хляб и мляко, или нещо друго, но с годините
решиха да останат заедно, надвесени
над чашите кафе и над площада.
И вече все по-глухи,
слепи за света, единствено трамваят
им носи още трепети и спазми. Затова
едно голямо общо рижо куче, знак за зима
и смърт, по линията тича, известява, че
мотрисата безшумно приближава.
И двете се прилепят все по-плътно
една до друга, клепките си спущат –
да чуят по-добре, напрягат стави
и стъпват на последното стъпало.
Ала оттам така красив площадът им се вижда,
че струва си да поживеят, още ден да
не умират.

Нощна мантра

Повтарям думите,
копая около,
за да потънат, да не мърдат
с опашки и камшичета.

Като се върна сутринта
да ги намеря същите,
да си припомня, че е тук
и че е аз.

Как бихте описали връзката между града и литературата?

Има градове, които са преди всичко литературни. Някои като Амхърст или Стратфорд ъпон Ейвън например, наистина съществуват и е възможно да бъдат посетени. Други обаче ги има само между страниците – Мидълмарч, Макондо, Джеферсън (околия Йокнапатофа), Грийн Таун, Анкх-Морпорк… Тези, измислените градове, са ми особено интересни. Техните градостроители са ги планирали така, че да устоят на опожарявания, на бомбардировки, на природни бедствия. Само невежеството и забравата могат да ги унищожат.

Как и къде си представяте най-хубавото четене на поезия в града?

Приятно е да се чете в красив парк, в романтичен двор, на стар площад или съботен пазар… Струва си обаче да се навлезе и в пробитите зони в градския хастар – бунищата, пустеещите сгради… В тези места има повече поезия, отколкото в много от нашите стихотворения.

Коя е най-страшната буква?

Няма такава. Буквите са инструменти и според думата, която изграждат, правят фонетична магия и придават страшен, смешен, възвишен или друг привкус. Буквата „Х“ понякога хъхри и хрипти, но също доволно ахва. Ехааа! Буквата „Ж“ реже като с нажежен нож, но изведнъж може да стане нежна, сладко да жужи, после да ужили, а накрая да съжали за стореното. И така нататък.

Кой е любимият ви финал на стихотворение?

Първият сред много любими, който ми хрумва, е от стихотворение на Дилън Томас: “Do not go gentle into that good night. Rage, rage against the dying of the light.” И в превода на Александър Шурбанов: „Не си отивай кротко в тъмнината!/Вий, вий срещу смъртта на светлината!“