Никола Петров
Юг
Отиват си наперените раници отива си спасителният хеликоптер
(или вятърът в платнищата)
отиват си звездите а за нас е все едно
кой ще навигира корабите—за това си мисля
корабите си отиват; виждам гърбовете им
преди да се изсулят зад небето; и небето си отива
и заблудата че сме под едно и също
кой ще прибере разсеяните кърпи—за това си мисля
вдетинен: като скърбящ или удавник
махат за сбогуване онези със семафорите
тракат за сбогуване онези със светлинните прожектори
онези с голите ръце размахват кърпи ли?
за нас е все едно
защо не легнеш на земята по-оголена от век; ще виждаш
по-високо от това което си отива
и ще си почти на пръсти
идва бурята
Нощта и навикът
И градът угасва с часове
и наоколо угасва град
и фенери се въздигат сякаш нищо
и тунели гъгнат
и прозорци мигат
и пропукват честоти
и баща ми се прибира сякаш нищо
и почуква с пръст по чашата си както приживе
и отново цяла нощ говорим и мълчим
и знаеш ли баща ми пратили са сонди чак до края на планетите
и отново не говорим нищо лично
и мълчанието е повече от всичко друго взето заедно
и навикът е победил живота
и отново се събуждам както в първото събуждане
безпомощен/неясен до извън контурите си
и отвън е сякаш нищо
Как бихте описали връзката между града и литературата?
Тя е като връзката между природата и литературата, защото градът е именно природа, колкото и да се опитват да го нарекат нещо изкуствено. Градът е природата на нашия вид. А няма как да не пишеш за природата си, дори да се опитваш.
Как и къде си представяте най-хубавото четене на поезия в града?
Навсякъде, където има условия за пълна тишина. За четене пред публика важи същото.
Коя е най-страшната буква?
Ер малък, защото не е това, което изглежда.
Кой е любимият ви финал на стихотворение?
„аз, който ще се прегърбя,/се съмнявам във вас“ – Биньо Иванов, „Борове“