дядо ми
искал да стане резбар но станал баща
от ония
които много са видели от живота
и без да се взират в него
с натежали от работа вежди
с чело като карта на неоткрит континент
и с малките си дъщери
които щяха да пораснат
само ако той позволи
но той не позволяваше
разправяше че в света
три неща са изумителни —
изкуството и хората
третото—той късно бил разбрал —
е И-то между тях
какво ти трябва
вода хляб деца какво
някога беше по-хубаво от сега
имахме достатъчно причини
да се движим успоредно на светлината
разрешавахме си такива
и после им вярвахме
и им прощавахме когато не ни достигаха
естествено нищо не носехме
рамената ни бяха отпуснати
като клоните на пролетните череши
сега е наваляло
вървя нанякъде
вървя надругаде като последната си надежда
вече мога да нося но
ме е страх да погледна във вързопчето -
дали онова което съм завързала вътре
все още диша
Все си мисля, че ако се кача на един трамвай и пътувам с него от една крайна точка до друга, ще мога да напиша цял завършен роман. После се качвам само за няколко спирки и написвам едно стихотворение. А пък като сляза, даже не си го харесвам.
Струва ми се, че хубаво четене на поезия би се получило край огъня и с летящи фенери рано-рано сутрин, с току-що изпечен хляб и с мека като него поезия, в някой малък софийски парк или вътрешен двор. Но най-хубавото четене не е това. То вероятно вече е било.
„О“. Защото, ако стъпиш в нея, ще пропаднеш. Много хора така изчезнаха
Имам навика да помня все части от стихотворения. Вчера си нямах любим и утре ще си нямам, но днес избирам Добромир Тонев, който завършва едно свое безименно стихотворение така: „Какви ли катастрофи е спестила/природата с това, че не летиме“.