За щъркелите четох—за онези,
посрещнати от зима вместо пролет,
когато се завърнали от юг—
прибрани в къщите на хората
на топло.
Крилата в лед на тези
свободолюбиви птици,
които без колебание прелитат през сезоните.
Дали им е добре сега до печката,
дали от тясното и от стените
се страхуват?
За щъркелите мисля и за хората.
Не беше толкова отдавна,
когато
и мен ме срещна зима в пролетта.
За мен е буква Щ.
За мен са всички думи, в които тази буква се явява.
И къща, и летище, и чудовище.
И пътища, завръщане,
изпращане, и посрещач.
И дъщеря, и бъдеще, усещам, сънища, и също.
Във всичко има Щ.
За щъркелите мисля и за хората.
За ледено студеното, за невъзможното летене, за тясното и за страха.
Във всичко няма Щ, но има ще.
За стоплените щъркели и хора
ще има пролет,
всичко ще.
Иска ми се да е по-директна, отколкото сега е, поне в София. Иска ми се литературата да е по-видима, по в ежедневието, по-присъстваща в градската среда и заниманията на градския човек. Аз се чувствам много добре в библиотеки и в стаи с много книги, и ми се иска се и София да има от това усещане. Има много какво да се направи в тази посока.
На един от хълмовете в парка зад НДК/хотел „Хилтън“ при залез слънце.
Първата буква от името на любим човек, който вече не е тук.
Финалът на стихотворението „Пътят нататък“ на Георги Рупчев, един от малкото, които знам наизуст:
...нататък няма път.
И Негово Величество с любезния си гост
отидоха нататък.