Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си.
Не си длъжник на личната карта.
Ако си пил „Плиска“, опитай „Хенеси“.
От всички максими следвай старата.
Ако ще лъжеш, гледай да нямаш полза
и нека опитът те запази глупав.
Остави любовта дълго да те тормози
и скръбта като шу̀ма да се натрупа.
Пред всяко море предпочитай реката,
ясно защо – тя отива някъде,
избягва се и сама си е непозната.
Подражавай на нея, но без очаквания.
Не купувай книги – част от поредици.
Зарежи французите, препрочитай Кант и
при всички случаи не бъди себе си –
имаш къде по-добри варианти.
Ако си беден, прави скъпи подаръци
(за хляб и за плочи гледай да ти остава).
Безусловно обичай – както кучето господаря си,
но да бъдеш обичан недей настоява.
Не говори, не пиши – няколко седмици.
Разигравай позиции с изолирана пешка,
мисли за прането, за времето – не за себе си.
Ако все пак се случи – само с насмешка.
Какво пише Бодлер: „Наблюдателят е владетел, който навсякъде се възползва от инкогнитото си“. Или нещо подобно. „Тълата е неговото царство, както въздухът за птицата.“ Е, в гората няма тълпа... Пишещият е длъжен да бъде такъв наблюдател. На стари години може и да се изкуши от отшелничеството (и с право), но преди това трябва да е опознал целия този градски рояк и нюансите на жуженето му. Да е мерил улиците.
Най-хубавото четене е тихо и самотно. Но подозирам, че имате предвид публично четене – не съм много добър в организационните въпроси. Първо трябва да ме поканят, това е сигурно. И после ще помисля хубаво ли е според мен. Аз смятам, че поезията е достатъчно интересна, така че рядко ми харесват неща с много специални ефекти, струват ми се излишни.
Няма страшни букви. Напоследък си мисля, че „Я“ е интересна – краят на езика е всъщност начало на философията. Нали е започнала с удивление, с онова непринудено „Я!“ спрямо света и нещата в него. Мисля, че е много важно за създаващия каквото и да е изкуство да запази това „Я!“, способността си да се удивлява.
О, на това не може да се отговори! Сега се сещам за края на Осмата Дуинска елегия на Рилке: „Живеем тъй, сбогувайки се вечно“. Сещам се и за едно стихотворение на Дилън Томас, което свършва така: „Ръцете нямат плачещи очи“. Но утре сигурно ще ви кажа нещо съвсем друго.