Стълбите към последния етаж свършват във въздуха
Сякаш така е било планирано от самото начало –
да водят към това синьо, което събира
птиците на юли и нашите очаквания
Само тук все още те намирам –
в опустошени сънища,
които превъзхождат този век,
да палиш фас под ударите на уличен барабанист
В късните ти двайсет, макар да изглеждаш по-стара
Без никакви таланти, които да превърнем в притежания
2013
Светът като книга, над която поглеждам
Колко познато, ти и аз,
на равно разстояние от един от друг
Прозорците, отворени
към една далечна вечер, някъде през август
Всеки приписва любовта на себе си,
събужда се върху гърдите на съня
И накъдето и да тръгна,
аз никога не заминавам, винаги се връщам
Географията е наистина съдба и не е все тая къде се намираш, какво виждаш през прозореца си. Макар литературата да не изисква точно определен социален контекст да се появи, градът, големият град, е този, който я съхранява, засега. Не просто със своите културни институции, в широк смисъл, а на първо място с възможността да изживееш голямата литература, да бъдеш непознат, включително на самата себе си, да се пресътвориш. Градовете могат да бъдат видяни като хора, и обратното. Има такива, които притежават една особена точност на ума и сърцето. Чрез тях започваш да разбираш по-добре, да чувстваш по-дълбоко. Понякога имаш усещането, че от точно това място си общуваш с всичко съществуващо. За четири дни в един такъв град ти се случват повече съществени неща отколкото за четири или четиридесет години в друг. Животът ти започва отначало, градът те е преродил. Дните ти са пълни с нови очарования, с позабравеното удоволствие от общуването, с копнеж да останеш, не да си тръгнеш. Нямаш търпение да излезеш отново по улиците, да си играеш със случайността. Дори да са разрушени на места, в тях има необикновен живот, защото са съхранили духа си. Важни, но по коренно различен начин, са градовете, чиято невероятна и отлично поддържана репутация изобщо не отговаря на същността им. В момента, в който разшириш и задълбочиш перспективата си, губиш “правилната” скорост, изоставаш, биваш смазан, защото всичко там се развива по изключително пагубни в своята простота “принции”. Впоследствие личната ми карта доста се смали, защото разбирам космополитността като най-доброто от всичко съществуващо, а не като сбор от всичко съществуващо изобщо, независимо колко е отвратително и непоносимо. И ми се струва, че великолепните градове, писатели и поети имат поне едно общо нещо – те са спрели времето в точния момент. Веднъж постигнали великолепния си облик, вече не привнасят обезобразяващи промени, които да ги отдалечат от техните най-високи постижения, от истината за тях.
На място, където съм сама. Някои врати няма как да се отворят в присъствието на друг. Участвала съм в четения, присъствала съм на четения, но не приемам поезията за сценично изкуство. Най-малкото, тя не може да бъде пресъздадена пред публика, да бъде преживяна сред публика. Винаги оставаш някъде на входа, където само я долавяш, и то в най-добрия случай. Ако не я задържиш в ръцете си, в мислите си, няма как да вникнеш във всичко написано, да преминеш от другата страна, където нещата имат различна, не непременно споделима логика. Освен това всяко произведение има собствен глас и изричането отнема от силата му. В случай, че стихотворението е силно, разбира се. Един слаб текст може да бъде прочетен всякак и дори подсилен чрез изпълнението на живо, което разчита на какви-ли не неща без абсолютно никакво значение за поезията, напр. тембър, дикция, самочувствие, харизма, медийна репутация. При Елиът и Силвия Плат, от чиито изпълнения има запазени записи, гласовете не съответстват на гласовете на произведенията им. Гласът на самото произведение може да бъде осъзнат при мълчалив прочит, но не може да се пресъздаде. И често усещам нещата така, все едно съм се натъкнала на лъв, който мяука като домашна котка, или съм стигнала до океан, който звучи като поточе. Твърде много противоречия, с които трябва да се справиш по някакъв начин преди да излезеш на сцена, а това е изтощително и напълно излишно, когато най-важното остава написаното. Най-близо си, когато си най-далеч – с неговите или нейни произведения в ръцете си, въпреки годините, въпреки разстоянията, въпреки смъртта.
Може да е буква като “А”-то на Хоторн, или буквата “М” за Макдоналдс, която стърчи над Моста на влюбените като някакъв тотем, като някакво върховно постижение на човечеството. Може да е всяка една, всичко зависи от контекста и перспективата.
Краят на деветото стихотворение от цикъла “Лятно противостоене” на Георгиос Сеферис, в превод на Стефан Гечев:
Морският хлад и утринната свежест
си съществуват, без да иска някой.