МАРИЯ КАЛИНОВА (1983) e публикувала книгите с поезия “Окото” (2004) и “Подножието на вечерята” (2008), и изследванията “Детство и интелектуална история у възрожденските автори” (2012) и “Екзотопия: За външния контекст на дискурса” (2020). Един от редакторите на “Литературен вестник” и редактор на поредицата за съвременна поезия и проза “p.m.” на издателство VERSUS. Преподава в СУ “Св. Климент Охридски”.

Съгласие

Да. Обедната почивка на хората започна.
Градският часовник не се вижда от фирмата
за машинно плетене. 30 минути
удоволствието да не мислиш. Само обед.
Точно тогава гравитацията изчезна. Първо
една найлонова торбичка се отлепи от земята,
захваната от мъртъв вятър.
По същото време, скочилият самоубиец
увисна между етажите на най-високата сграда.
В хирургията: едно сърце се вдигна от отворения
гръден кош, заедно с метални ножици и
тампони чист памук. Заваля старият сняг.
Просто не остана натрупан. Да.
Нищо не ни привлича повече.

Стаята

Преди да изляза
да оставя разхвърляно,
неоправено леглото, неоправена масата,
неоправен гардероба—изобщо стаята.
Да взема още някакви документи,
освен, разбира се, дебитната карта
преди да стигна до центъра,
за да се блъскам във всякакви—
цигани, коли, мароканци, страниери,
карабинери, преди да срещна някой смотаняк
с очила вкарани не знам си къде,
с риза, вкарана в къси панталони,
опънати чорапи
и го заговоря пред „Свети Петър“,
пием чай наблизо и от дума на дума
става въпрос за Бог
и как сънувам,
че зидари ме убиват с камъни,
тъй че никой няма да черпи,
той да си плаща неговата сметка,
пък аз моята
и да се разделим като приятели,
и аз сама да си се връщам,
както всичко ми е неоправено—
леглото, масата, гардеробът,
изобщо стаята.

Как бихте описали връзката между града и литературата?

За мен тази връзка е като загубен път. Така както е загубен пътят между литература и природа, между общото и личното, между анонимния живот на масите и истината. Често се сещам за един таралеж, за едно животно на философията, което лежи абсолютно самотно на тази заличена диря и ни напомня за човешката разпокъсаност. Веднъж през прозореца си видях таралеж – много е странно да забележиш таралеж в нощния град – и станах свидетел на неговото премеждие, как беше погнат от улични кучета. Какво друго му оставаше освен да се свие на кълбо и да насочи иглите си срещу подивялата култура, да се предпази от културата? Таралежът (философският) сякаш понякога казвал – вземи ме, пренеси ме. Може би пренасянето, пренасянето на нещо трудно за пренасяне, е думата, с която може да се опише всяка художествена връзка.

Как и къде си представяте най-хубавото четене на поезия в града?

На „Попа“, на площадчето пред каменния поглед на Патриарх Евтимий.

Коя е най-страшната буква?

„Ж“. Но не по-малко страшна е „М“.

Кой е любимият ви финал на стихотворение?

Два стиха на Константин Миладинов от елегията „Тъга за юг“:

Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.