МИРЕЛА ИВАНОВА (1962) е автор на повече от десет книги с поезия, проза, публицистика, сред които „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Бавно“, „Всички разкази са за теб“, „Седем. Стихотворения с биографии“ и на две пиеси. Стихотворенията ѝ са включени в редица антологии на българската поезия в страната и чужбина, и публикувани на страниците на някои от най-големите европейски вестници, като „Ди Цайт“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Хюриет“ и „Газета виборча“. Носителка на редица национални награди за поезията си. Мирела Иванова работи като драматург в Народен театър „Иван Вазов“.

ЗНАЦИ ІІ

Сигурно сме го почувствали тогава –
аварийният изход е отворен, полъхът на надеждата,
новините в пет, изпитият коняк ни разгаряха,
семейни огнища, огнища на напрежението,
разпалвахме се и си обещавахме, о, утре!
Утре ще бъдем заедно, ще обядваме заедно,
ще си държим ръцете, с мигли ще се гъделичкаме,
о, заедно и кожата ми ще е всеотдайна,
о, заедно и походката ти ще е глътнала бастун!

Но утре: дай си ми парцалите,
на си ти куклите,
на си ти парцалите,
дай си ми куклите.

Утре дойдоха майстори да остъклят терасата,
и други майстори – да демонтират
излишните сърца,
и трети майстори да ни сковат ковчези.
Утре бяхме гузни, примирени и заети,
посипахме главите си с пепел
от семейните огнища и от огнищата на напрежение,
о, кожата ми е разядена от солта на сълзите,
о, бастунът се е счупил и те състарява болката.

Но: аварийният изход е отворен,
хоризонтът още не е,
на си ти аварийния изход,
дай си ми хоризонта.

И точка по въпроса

Където паметта не е потъпкана
където се радваш на плодовете от своя труд
където не те заравят жив
където завистта не е неизкореним плевел
където не мразиш заради самата омраза
където думите са камъни за градеж не за замеряне
където свободата е първозданно чудо
там е Аркадия

но ти си родена другаде

Как бихте описали връзката между града и литературата?

Преди години участвах в един голям международен проект – „Поезията в града“. Върху огромни бидбордове на най-централните места в седем германски и австрийски градове бяха поставени стихотворения на седем немскоезични поети и седем поети от САЩ, Русия, България, Румъния и още три страни, които в момента не мога да си спомня. На пресконференцията в Хамбург, при откриването на събитието, ми хрумна да кажа, че поезията в града е като котките, има седем живота. Мисля си го и за литературата и най-различните й проявления в града: от конкретната картина на пътници, които четат книга в обществения транспорт, до книги, които пресътворяват измеренията и характера на градския живот. Да не забравяме цяло едно направление в литературата, урбанистичното. Ако го изречем съвсем метафорично, то литературата е душата на града, одухотвореността на градското битие.

Как и къде си представяте най-хубавото четене на поезия в града?

Страстта ми да мечтая ми подсказва, че едно хубаво четене би могло да стане в някоя пролетна привечер, в кафене насред парка или пък в бар, може дори името му да е бар „Поезия“, но навън, под сиянието на нощното небе.

Коя е най-страшната буква?

Струва ми се, че няма страшни букви, само страшни думи и страшни хора.

Кой е любимият ви финал на стихотворение?

Сигурно най-любимият ми финал на стихотворение е този, който най-често си повтарям наум – финалът на Яворовото стихотворение „Родина“: „И аз те имам - за да бъда сам в безброя.“