преди нощта да е прибрала своите създания
зад непристъпните огради на настъпващото утро
преди денят да вкамени сърцето ти
и да забравиш древните предания
е истинският час за милостта към ближния
когато видиш от мъглата да изплува
и приближава спирката рогатият тролей
като бикът от Крит готов да скрие във търбуха си
очакващите го потропвайки с крака
унили херкулесовци които
все още се разхождат полусънни
в градината на хесперидите
ще стане рано ще потегне
полегналата настрани ограда
ще окоси тревата в двора ще полее
лехата със цветята ще избърше
праха върху перваза и ще седне
на дървената пейка пред вратата
заслушан в гърления глас на утрото
защото даже адът да гори със тъмните си пламъци
словата трябва да останат тихи
Има един градски типаж, който ми е изключително симпатичен и комуто съм душевно съпричастен. За себе си го наричам „четящият в трамвая“. Този деликатно присъстващ сред хорското множество персонаж е своего рода метафора за неотменния триумф на човешкия дух.
В малък клуб-кафене с постоянна клиентела. За да се съхрани съкровеността на поетичното послание.
Може би буквата „Р“. Едно мое стихотворение, което започва с „прекалено много Р-та имат в себе си думите“, завършва така: „утеха е само домът на децата/с тяхното /\ като покрив“.
Едно стихотворение на португалската поетеса Мария до Розарио Педрейра: „Ако бях умряла.../нямаше да чувам гласа ти да ме вика сега,/докато пиша това стихотворение, което може би/не изглежда да е любовно, но е.“